Не знам коя съм, когато светлината си тръгне. Знам само, че рамката ме държи — не като граница, а като обещание. Светът се сгъва зад гърба ми, превръща се в звук. Дъхът ми се сплита с тъмнината и става нишка. Тя води нанякъде — но не помня накъде. Паметта е огледало без лице. В нея се събуждам, разтегната, наклонена, почти изтрита. Ръцете ми не прегръщат — те се опитват да разберат. Какво е движение, когато няма време? Какво е тяло, когато вече е станало идея? Аз съм неслучилото се. И все пак...

Тя не влиза в кадъра. Тя го променя. С поглед, в който се крие въпрос без отговор и нежност, която не търси позволение. Червеното ѝ не...

Понякога най-голямото чудо не идва с фанфари. Идва в тишината между две дълбоки вдишвания. Идва когато си позволим да бъдем крехки. Да се...